За първи път попадам на книга на Уилям Уортън, за първи път чувам за него, благодарение на издателство „Сиела“. Те обичат да преиздават ГОЛЕМИТЕ книги, класиките. Благодаря им за което.
Не мисля, че е прекалено силно да кажа, че тук говорим за един шедьовър в литературата. Да, безспорно има моменти, в които се превръща в нещо много трудно за четене, но така и не спира да те подтиква да разгръщаш страница след страница.
Пилето и Ал са две момчета, които свързват животите си в едно приятелство, което ще ги отведе по пътя на десетки приключения и изпитания, включително най-страшното – войната, след която ще пораснат и ще прогледнат за живота по различен начин.
У Ал бушува стремежът да бъде по-силен, по-здрав, за да надделее един ден над издевателствата на баща си и за да бъде уважаван от останалите ученици, защото, всички знаем, така се печели слава и уважение в училищния живот на момчетата. Иначе казано, той е съвсем обикновен и би бил такъв дори и в наши дни – тренира, вълнува се от момичета и от предстоящия му бал.
Какво да кажа за Пилето? Той е всичко друго, но не и обикновен. Направи ми впечатление, и дано не греша, че неговото истинско име така и никога не бива споменато в романа. Той е просто Пилето – момчето, което се вълнува от гълъби, после от канарчета, и прекарва цялото си свободно време в изучаване на тяхното поведение и структура, за да го пресъздаде в собствен модел летателен апарат, с който да успее да осъществи мечтата си – да полети свободен, като птиците.
„Шедьовър“ нарекох това произведение заради дневника на главния герой – неговите разкази и дълбоки разсъждения за първите му канарчета, а след това и за целия птичарник, който успява да си създаде. Книгата е един своеобразен наръчник за отглеждане на тези пернати създания и всеки би запомнил нещо за тях, макар и никога преди да не се е интересувал. Но не това е най-важното. Всяка дума, всяко изречение са така изпипани и красиви, докосват и карат читателя да заживее в заблудата, че не някой друг, а самият той седи пред клетката и наблюдава птичките отблизо.
През цялото време се питах как е създадена тази книга – от къде авторът знае всичко това за птиците? Дали се е водил по чужди описания за отглеждането им или ужасно дълго време е наблюдавал всяка част от тяхното поведение? Дали сам той или поне част от него не се припокрива с героя му – Пилето? Дали наистина не трябва да си малко луд, за да напишеш тази история?
Наред с множеството случки, които ни разказва Ал, върви историята на Пилето и всеки негов ден. Противоположно на Ал, Пилето изобщо не се интересува от бала в училище или от съученичките си. Точно, когато се запитах колко по-луда може да стане тази история, колко по-луд може да стане Пилето, получих своя отговор. Много! Та той взе, че се влюби в женско канарче, което среща насън! Чувството, че е влюбен не го напуска и наяве и започва да я търси, за да бъдат заедно, защото вярва, че точно тази птичка е неговото момиче. И я намира. И всяка нощ сънува своя сън в съня си. Там той се изживява като птица, строи гнезда и брани малките си. Там най-накрая той постига своя стремеж и лети, защото вече не е заключен в човешко тяло.
Не знам дали е възможно наистина да сънуваш нещо нарочно, но при всички случаи ми се струва малко откачено – да живееш в две съвсем различни, паралелни реалности. Че и да влияеш от едната на другата.
Точно частта, в която се развива действието „сън в съня“, ми беше най-трудна за четене и разбиране. Защото няма как лудостта да бъде представена по лесен за разбиране начин.
Това е главният въпрос във и за книгата: Какво е лудостта? Къде са границите? Какво ни прави луди, какво ни прави нормални? Не е ли вглъбяването му в съня това, което го подлудява с неизбежния си край? Дали последващото му поведение в лудницата не е само инсценировка, за да избяга по този начин от жестоките ръце на войната? Не печели ли време с една много добра актьорска игра, в която не може да го изобличи дори най-добрият му приятел? Или наистина е луд?
Темата за войната също е много силно развита в края на творбата. Ужасът на Втората световна война, погледнат през очите на Ал. Ужасът, който кара едно момче, което цял живот е искало да побеждава, да се откаже от всичко, да потъпка цялото си мъжество и себеуважение, за да го приберат от фронта. В персонажа на Ал физическата сила контрастира на слабостта и страха, че ще умре незапомнен в името на каузата.
В крайна сметка, разделени от войната, но и събрани отново от нея и последиците, които е създала за тях – Пилето и Ал се събират, за да живеят живота си простичко и леко, ръководени от неспирните лудории, които винаги ще замислят.
Ще завърша с няколко цитата от книгата, които ме впечатлиха много и които, според мен, дават отговора на автора на въпроса: „Какво е лудостта?“ Едни много силни прозрения на Пилето за живота, които един ненормален човек никога не би могъл дори да изрази…
-Какво ще правим сега, Пиле? Аз съм в безизходица. Не мога да стана друг, а и не мога да се заблуждавам както някога. Свършено е с мен, знам си. Няма го вече някогашния Ал.
– Не, не знаеш, Ал, само си мислиш, че знаеш. Защото така е по-лесно – тихо самоубийство без кръв и без смърт. Чуй какво ще ти кажа, Ал: луди са може би онези, които виждат нещата ясно, но намират начин да се помирят с всичко.
„- Слушай, Ал, ако трябва да разтълкувам собствената си мисъл, тя, струва ми се, означава, че ние сме луди. Луди сме, понеже не можем да приемем, че нещата възникват без всякаква причина и нямат никакво значение. Не можем да гледаме на живота като писта с препятствия, които трябва да се преодолеят някак. Струва ми се, че нормалните, онези, които уж не са луди, точно това правят – гледат да минат някак препятствията. И така си живеят ден след ден, защото винаги идва нов ден, но когато дните им се свършат, те затварят очи и наричат себе си мъртви.“
„Пилето“ – филм – 1984г., с участието на Никълъс Кейдж и Матю Модин.
MGLrevelation 